post

На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена…
От огъня на твоите зеници
са пламвали сърца и знамена.

Спи ли ти се? Уморен ли си? Все пак е време да ставаш. Много е рано. Или пък е твърде късно. Все се успиваш. Но днес точно не трябва. Не и сега. Време е да се събудиш. Този път наистина. Без повече ходене на сън. Без автоматични жестове. Истинско пробуждане. С ясно съзнание. Кой си. Какво искаш. За какво се бориш.

Знам, че си изморен. И животът е труден. Думите са като ехо и едва стигат до теб. Имаш си твои грижи. А някой продължава да те вика. Някъде в далечината чуваш глас. Но той е много слаб, а ти си много изморен. Не искаш да ставаш. Защо ти е да се будиш? Какво хубаво има в будното състояние. Някъде в съзнанието изниква стара фраза „От сън спомен няма“. Дали пък наистина не е така? А ти искаш ли да помниш?

Или може просто да ги забравиш. Всички тях. Тези преди тях. И тези след тях. Добрите и лошите. Вече не знаеш кои кои са. За теб няма значение. Какво са направили те за теб? Какво им дължиш? Нищо? А може би всичко.

И всичките тези думи. Толкова абстрактни. Нещо за събуждане. Някога в миналото. А сега? Не те интересува. Друго време е. Няма будители. Те са си отишли. Оставили са те. Борили са се. Може би са победили. Някога. Преди. Някой се е събудил. Всички са били едно. Будни и готови. Да завладеят света. Да поискат своето. Да бъдат живи. Чути. Видени. Никога повече невидими.

Твой ред е. Събуди се!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *