post

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодията на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

През 1883 година Иван Вазов е написал „Българският език“. Стихотворение, за което съм говорила много пъти. И което (навремето) съм рецитирала още повече. Днес е Международният ден на майчиния език. Или вторник – още един повод да си припомним красотата му.

Без да знам за специалността на днешната дата, точно днес проведох един доста дълъг разговор за българския език. Език, с удара на чиято красота е все по-трудно да накажеш когото и да било. Защото много хора не виждат хубостта му.

Защо е важно да четем на български език? Защо е важно да пишем (правилно) на родния си език? Защо 4 и 6 не могат да заместят буквите „ч“ и „ш“?

Езикът не е бинго. Не е нещо маловажно. Не е все едно как пишеш, как четеш, как се изразяваш. Езикът е част от теб. И колкото по-зле се отнасяш към него, толкова неговото значение започва да избледнява. Докато съвсем не изчезне.

Езикът е богатство. По света се говорят около 7000 езика. И повече от 6000 от тях са начин на общуване и разбиране между много малка група хора. Ние сме едни от тези хора. Нашият език е част от езиковото многообразие, което ЮНЕСКО се опитва да съхрани (а ние се опитваме да изтрием). И казвам това с пълното съзнание, че всекидневно в речта си използвам десетки чуждици. Думи на различни езици. Често пиша и чета на английски.

По-голямата част от всичко това се случва съвсем естествено. Много хора (като мен) постоянно превключват от един език на друг, без дори да се замислят. Това е част от ежедневието ни. И е естествен ход на нещата. Точно по тази причина всички ние трябва да полагаме целенасочени усилия да съхраним езика си. Защото по този начин съхраняваме себе си. Съхраняваме историята си. Какво е било. И какво може да бъде.

Езикът не е бариера. Не е стена, която изграждаме между себе си и останалия свят. Той може да бъде средство за разбиране, вместо за неразбиране. С негова помощ научаваме повече за другите. Учим се да приемаме различията. Предаваме културните си традиции. Разпространяваме словото. Създаваме възможност за диалог.

Затова когато следващият път решиш, че не ти се превключва клавиатурата на български и няма значение, че пишеш на шльокавица, нали важното е, че всички те разбират, помисли отново. Помисли за това какво причиняваш на езика. За красотата на кирилицата. Защото ако не я виждаш, то тогава (за теб) вече е твърде късно.

С много кирилизирана обич,
Деси от Пакостливите пекарки (както ни го преведоха на български)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *