post

„Давах си сметка, че ако не искаш да бъдеш разочарован, май не трябва да се очароваш. Любовта не трае вечно, нали?“

Аз съм от хората, които лесно се очароват, защото вярвам, че магията е навсякъде, стига да знаеш къде да я търсиш и как да гледаш. И все пак отдавна съм приела, че очарованието и разочарованието вървят ръка за ръка. Донякъде е така и с тази книга (макар че 4 от 5 звезди говорят, че съм предимно очарована). А колкото до любовта, която не трае вечно – в края на всички краища всеки от нас ще открие отговора за себе си. 

Още когато за първи път видях името на романа „Затворисърце“, на мен ми прозвуча като заклинание. Вълшебство, което правиш, когато искаш да не чувстваш или да се изолираш от другите. А може би и от себе си. Но дали наистина можеш да затвориш сърцето си за нещата, които не искаш да чувстваш?

Тъй като не чета често родни автори, тази година за мен е рекордна. Сега е едва краят на май, а това е пети български писател, чиято книга не само започвам, но и прочитам до края. Без да съжалявам при това.

И вместо да пиша за стила, фабулата и други едни такива безсмислености, ми се иска да кажа няколко важни за мен неща.


ДОБРОТО

Искрено вярвам, че смисълът на една книга е в стойността, която има тя за теб и емоционалната връзка, която изграждаш с автора. Като читател винаги търся писатели, в чиито книги откривам части от себе си. Такива, които разбират душата ми без да ме познават. Мисли, написани на хартия, които сякаш са излезли от моята глава. Чувства, които са били заключени в моето сърце.

„Искаше ми се да съм като октоподите – с три сърца. Единственото, което имах, не ми стигаше за вълнението в мен.“

Константин Трендафилов пише красиво. Изреченията му попадат в целта без да са излишно украсени. Думите са там, където трябва да бъдат – подредени, без да се задушават и без да се преструват на нещо, което не са. Затова и книгата се чете (измамно?) лесно. И благодарение на нея успях да си отговоря на въпроса може ли да харесам роман, ако героите в него ме дразнят. Може.


ЛОШОТО

Има няколко неща, които не ми харесаха, но само едно, което няма как да премълча.

Аз обичам истории, в които жените сами спасяват себе си. И дори когато не става точно така, последното, което искам да видя е книга с безсмислени женски персонажи, които са толкова жалки и имат такава огромна нужда от мъж, който да ги извади от блатото на собствената им безнадеждност, че по-банално от това няма накъде. Лидия не я харесах от първата среща с нея. Катя поне има някакво излъчване. Тя е толкова дребна и беззащитна, че дори аз исках да я спася. Но не ни ли стигат книгите, в които жените са насилвани и потискани? Или не знаят какво да правят с живота си? На мен лично дори са ми в повече.


РАВНОСМЕТКАТА

Разбира се, всичко това е необходимо за развитието на историята. Без точно такива персонажи, „Затворисърце“ нямаше да е същата книга. А тя е наистина приятно четиво, което без усилие те кара да прелистиш към следващата страница (иначе няма да стигнеш до историята на Антон, а повярвай ми, искаш да стигнеш до нея).

Книга за живота и за случайностите, които винаги се оказват необходимости. За вярата в различните ѝ измерения. За приятелството, безизходицата и последиците от взетите решения. Книга, която се радвам, че прочетох, защото е време всички да осъзнаем, че „българската литература не свършва през 65-та година“.

Brace yourself – Konstantin Trendafilov is coming.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *