post

Вярвала съм в метачи на сънища и в поне шест невъзможни неща преди закуска. Вярвала съм в некроманти в космоса и във всякакви говорещи животни (включително Жираека на Толкин). Вярвала съм в жени, които могат да родят всичко – от бебе, през плужек и гайки до цяла планета. Вярвала, че не съществуват мъже, а също и че не съществуват жени. Вярвала съм в Сумрака все едно съм живяла там. Цял ден мога да ти изброявам в какво съм вярвала, повече отколкото в която и да било религия – най-нелогичното, най-невъзможното, най-невероятното. Вярвала съм, защото думите по страниците са ме накарали да вярвам. Е, на тази история нито за миг не ѝ повярвах. „Орикс и Крейк“ е книга, за която не бях сигурна дали ще искам да пиша, но все пак е книга, която прочетох (и дори се радвам от този факт!) и вярвам, че имам какво да кажа.

С изключително голямо нетърпение очаквах да излезе на български език и всеки ден ходех да проверявам дали вече е в книжарницата (което беше оправдание да си купувам други книги). Влюбих се в корицата – който ме познава отдавна знае, че имам дълга заешка история, макар че корицата в случая е повече от заека, който се вижда на пръв поглед, много умно измислена и прекрасно изпълнена – поздравления за Orange Books! Всичко в историята ми звучеше интригуващо, макар и неясно, а и доста хора ми я препоръчаха. Излишно е да казвам с колко нереално високи очаквания започнах да я чета.

Първите 300 страници от историята не ми харесаха. Но за сметка на това следващите 200 и няколко също не ми харесаха.

Това, разбира се, не прави книгата лоша, ни най-малко. Даже искрено се надявам да намери своите читатели на български – точно както е грабнала хиляди хора по света още с излизането си и поддържа доста висока оценка. За книгата се заговори отново през 2020 покрай пандемията от коронавирус, отново стана „актуална“. „Орикс и Крейк“ е първата част от трилогията MaddAddam – едва ли ще стигна до следващите части. Описана е като „незабравима любовна история и впечаляваща хипотеза за бъдещето“. И по тази причина условно може да бъде разделена на тези две части – любовната история, в която за мен любов нямаше и впечатляващата хипотеза за бъдещето, която щеше да ме впечатли, ако я бях прочела преди 15 години, близо до времето, когато е била написана.

Безкрайно много се възхищавам на Маргарет Атууд. Способността ѝ да вижда най-лошото у хората я прави толкова добра в антиутопиите. За разлика от „Разказът на прислужницата“ тук имаме по-голяма история (или би трябвало да е така). Обаче също за разлика от „Разказът на прислужницата“ героите тук са плоски и едноизмерни. Като се започне от нашия разказвач Джими (Йети), който нямаше как да харесам, нито да намразя – той до края си остана безсмислен. Преминем към самата Орикс, която отачаяно искаше да е интересна и не се получаваше. И завършим с Крейк, за когото разбрахме относително малко, но подозирам, че и повече да беше, нищо за мен нямаше да се промени.

Проблемът със самата история при мен дойде от няколко неща. Обикновено с отгръщането на страниците, читателят се потапя в един свят, влиза в него. Аз така и не успях да съм „вътре“. През цялото време се чувствах като човек, който чете историята, гледа я отстрани. Вторият проблем бяха идеите – към днешната дата те звучат доста рециклирани не защото Маргарет Атууд е „преписвала“, а защото са минали близо 20 години, в които аз съм чела други антиутопии, научна и спекулативна фантастика. За това време съм виждала почти всичко, за което говори авторката вече написано някъде другаде, което по никакъв начин не е нейна вина – просто съм пропуснала правилния момент.

Третият проблем е самото писане – Богдан Русев е напарвил чудеса с превода и е измислил много хубави думички като „плебградия“. Авторката се е опитала да е доста описателна и, както е модерно да се казва, да ме накара да криндж-на. Но това не се е получи и останах дистанцирана, защото има доста пропуски и е спестила (да не кажа претупала) много моменти. Всъщност през цялото време си мислех какво би направил Чък Паланюк с тази идея.

Разказът също така е муден и действието се развива предимно в главата на главния герой. Започваме от бъдещето, но точно за него разбираме най-малко. После се връщаме в миналото (което за нас също трябва да е вид бъдеще или алтернативно настояще), но там ми беше още по-безразлично. Генно модифициране, пороци на човечеството, разделение на класите, изчерпване на ресурсите – нищо ново. Но някак си хората масово гледат екзекуции и детска порнография – нещо, което чисто научно погледнато не е логично, защото е отклонение в мозъка и трудно ще стане масова практика (казвам го, защото книгата реално почива на някаква наука все пак).

Учените едновременно постигат немислими неща като това да отглеждат органи в прасиани (прасеподобни животни), да правят растения, които пречистват въздуха или водата, което би трябвало да направи живота по-добър, но всичко е за пари. Междувременно правят разни междувидови кръстоски за удоволствие и когато експериментите излязат извън контрол, просто повтарят грешките си. Придобих усещането за много специфичен вид гениална гениалност, която също така се проявява и в обикновена глупост. Не ме разбирай погрешно, всичко това си е съвсем възможно, хипотезите на авторката не са безпочвени. Просто нейната версия не ми беше достоверна.

Това, което много ми хареса (имаше и такива моменти!) е и нещото, което Маргарет Атууд владее доста добре, почти като документалист. По едно време започнах да гледам на книгата не като на художествена литература, а като на научно-популярно четиво, вид енциклопедия. Оттук и частта за MaddAddam ми беше наистина интересна – играта, различните видове животни и растения. Крейките също бяха нелошо замислени, но пък и доста второстепенни, макар и наследници на планетата.

Проблемът на цялата история за мен беше, че нито за миг не ѝ повярвах – това, че става въпрос за вируси и агресивни биологични форми не може автоматично да я направи актуална. В основата на книгата лежи до болка познатата на всички конспирация – биг фарма е зло, биг фарма ни разболява, за да ни продаде лекарството, биг фарма иска да ни убие. И ако първите две части имат някаква пазарна логика, то последната няма, защото ако всички умрат, няма биг фарма. Затова в общи линии ти трябва луд учен или неговото подобие, така историята работи. Това, което ме притеснява е, че при ниското доверие в науката към днешна дата, тази книга може да стане любима на всеки конспиратор, което едва ли е била целта на авторката (макар определено да се прокрадва политическо послание в подобен дух).

Най-лошото е, че книгата не беше лоша. Не мога да кажа, че я намразих, нито я оставих. Не беше и супер очевидно. Беше meh от началото до края – едни твърди три звезди. Но благодарение на нея се случи нещо удивително с мен като читател. Успях да стигна точката си на пречупване, да се отърся от очакването историята да стане по-добра, да се примиря, че това няма да е книгата, която съм мислела, че ще прочета и да продължа. Обикновено зарязвам книги много лесно – въобще не ми е съвестно, и преминавам към следващата.

В един момент се чувствах зле, че не харесвам книгата, която толкова много хора са харесали. Затова и твърдя, че моето мнение не я прави по-лоша книга. Вярвам, че може да не харесваме нещо и пак да уважваме труда да автора. А когато затворих последната страница, почувствах облекчение, че най-после свърши. Но насърчавам, който се вълнува от творчеството на Маргарет Аттуд все пак да ѝ даде шанс – може би на него ще му хареса. Ще бъде впечатлен, както аз не бях.

Ако пък търсиш антидот за „Орикс и Крейк“, отговорът е разказът на N.K. Jemisin, който спечели доста награди миналата година – Emergency skin. Там любовна история в този смисъл няма, но може да го наречем любовна история за човечеството, друга хипотеза за бъдещето (също с политически отенък, разбира се), която ни казва нещо съвсем различно. Препоръчвам разказа на всеки, който е или не е чел „Орикс и Крейк“ и на всеки, който има нужда да повярва, че бъдещето може да бъде и светло. Дори да не изглежда съвсем така.

Снимка: Orange Books

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *