post

Има книги, които изтръгват сърцето ти. Карат те да крещиш. Четенето им е все едно прескачаш бодлива тел. Искаш да захвърлиш книгата с надеждата, че ако физически се отървеш от нея, ще успееш да се съвземеш някак. Обикновено не се получава точно така.

„Velocity of Being: Letters to a young reader“ НЕ Е такава книга. Всъщност тя е точно обратното. Тази книга е като слънцето, което гали лицето ти след дълга зима. Като мехлем (или крем Здраве), който нанасяш върху ожуленото си коляно. Книга, нежна като милувката на мама. Книга, която стопля сърцето ти и искаш да препрочиташ отново и отново. Тази книга се оказа моето happy place. Мога много да ти разказвам за нея. Но няма да го направя.

Книгата е подарък от един от най-милите и ужасни хора, които познавам. Той успява като с магия да съчетае тези две противоположни характеристики. Независимо от всичко, никога няма да успея да му благодаря достатъчно за този подарък. Но знам, че той и не го иска и дори тези три реда (и половина!), са три реда повече от това, което иска да прочете по свой адрес.

Между страниците на „Velocity of being“ се крият 121 писма от вдъхновяващи хора – писатели, поети, музиканти, учени, артисти, предприемачи. Хора, за които четенето е специално занимание. 121 човека, които разбират. Разбират какво е да си читател. Разбират защо тупти мастиленото ти сърце. Разбират и споделят своя читателски опит и как книгите са променили живота им. А често дори са го спасили.

Всяко писмо е придружено от илюстрация на талантлив художник. Илюстрациите не си приличат по нищо друго, освен, че пасват на писмото като ръкавица и го допълват по най-вълшебния начин. И вместо да пиша дълго и емоционално ревю, защото тази книга наистина ме накара да се чувствам спокойна и сигурна, както никоя друга, без да отнема и капка от суровата емоция на четенето, реших и аз да напиша писмо.

Може би не е така хубаво като останалите 121, които искрено се надявам да имаш възможност да прочетеш. Но е моето писмо и с него се опитвам да кажа нещо важно на бъдещите (а и настоящи) читатели. Помолих Иринка (Ирина Христова) – един от най-талантливите еднорози, които познавам, да нарисува илюстрацията към писмото. За първи път някой рисува към мой текст, нямаше никакви други указания от моя страна. Честно казано беше малко страшно. Мисля, че резултатът е зашеметяващ, а най-странното е, че Иринка нямаше представа, че зелено и лилаво е любимата ми цветова комбинация в цялата Вселена.

Приятно четене! Надявам се да се вдъхновиш да напишеш твоето писмо и да го споделиш с нас!


Скъпи читателю,

Дядо ми Тодор беше зидаро-мазач (сега е пенсионер) и като бях по-малка се чудех защо пише толкова смешно. Буквите му бяха като написани от малко дете – странни, криви и печатни, все едно се чувстваха несигурни върху листа хартия. По-късно разбрах, че той всъщност не може да пише много добре. Но може да чете. Имаше немалка библиотека с разни книги за индианци и съкровища. Признавам си, че те така и не успяха да грабнат вниманието ми. Нито Жул Верн или Карл Май. Но за дядо четенето беше нещо специално, което видимо правеше с огромно удоволствие. Дори само като го гледах, знаех, че и аз искам да притежавам тази суперсила.

Научих се да чета (чак!) в първи клас (благодаря Ви, г-жо Величкова!) и оттогава не съм спирала да го правя. Мисълта ми е, че няма значение кога ще се научиш да четеш, но в момента, в който това се случи, светът никога няма да бъде същият. Може би няма да го разбереш веднага, но с всяка прочетена страница всичко малко по малко ще се променя. Ти ще се променяш. И това е едно от най-хубавите неща, които ще ти се случат в този живот – гаранция Франция!

Първата книга, която истински ме телепортира в друг свят беше „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл. До ден днешен това е и книгата, която съм препрочитала най-много пъти (което ми напомня, че скоро не съм и трябва да се поправя). Има книги, които са изтръгвали сърцето ми и такива, които са ме карали да се смея с глас. Не съжалявам за нито една.

С времето книгите се превърнаха в непрестанно търсене. Врати, през които мина ли веднъж, винаги се връщам друг човек. Всяко отваряне на нова книга е приключение, а след всяко затваряне на последната страница, намирам парче от пъзела, който цял живот се опитвам да подредя – пъзелът на това коя съм аз самата (знам как звучи, но е вярно). Отдавна разбрах, че благодарение на книгите, не съм (и не е нужно да бъда) едно нещо, а сбор от всичко, което съм прочела. Всяко изречение, което ме е докоснало, е останало вътре в мен и ще живее там, докато съм жива и аз. А кой знае – може би и след това.

Затова моят съвет е да четеш възможно най-много. Само така ще намериш книгата, която е твоето щастливо място. Тази, към която ще се връщаш отново и отново. Книгата, с която винаги ще си у дома. Тази книга ще е твоят компас. С нея никога няма да си изгубен и винаги ще намираш себе си – светът „навън“ няма да има никакво значение. Поне докато си „вътре“.

С цялата книжна обич на света,
Деси-меси-сладка-питка

unnamed

Илюстрация: Ирина Христова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *