На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена…
От огъня на твоите зеници
са пламвали сърца и знамена.
Спи ли ти се? Уморен ли си? Все пак е време да ставаш. Много е рано. Или пък е твърде късно. Все се успиваш. Но днес точно не трябва. Не и сега. Време е да се събудиш. Този път наистина. Без повече ходене на сън. Без автоматични жестове. Истинско пробуждане. С ясно съзнание. Кой си. Какво искаш. За какво се бориш.
Знам, че си изморен. И животът е труден. Думите са като ехо и едва стигат до теб. Имаш си твои грижи. А някой продължава да те вика. Някъде в далечината чуваш глас. Но той е много слаб, а ти си много изморен. Не искаш да ставаш. Защо ти е да се будиш? Какво хубаво има в будното състояние. Някъде в съзнанието изниква стара фраза „От сън спомен няма“. Дали пък наистина не е така? А ти искаш ли да помниш?
Или може просто да ги забравиш. Всички тях. Тези преди тях. И тези след тях. Добрите и лошите. Вече не знаеш кои кои са. За теб няма значение. Какво са направили те за теб? Какво им дължиш? Нищо? А може би всичко.
И всичките тези думи. Толкова абстрактни. Нещо за събуждане. Някога в миналото. А сега? Не те интересува. Друго време е. Няма будители. Те са си отишли. Оставили са те. Борили са се. Може би са победили. Някога. Преди. Някой се е събудил. Всички са били едно. Будни и готови. Да завладеят света. Да поискат своето. Да бъдат живи. Чути. Видени. Никога повече невидими.
Твой ред е. Събуди се!
