„Stories are the wildest things of all, the monster rumbled. Stories chase and bite and hunt.“
Скоро не съм писала за книги. Поне не тук. A monster calls (Часът на чудовището) е книга, която се чете за около 3 часа. Но остава с теб за дълго. 123 страници в електронния си вариант на английски език (така поне я четох аз). Не звучи като кой знае какво, нали?
Започнах книгата след като видях, че е излязъл филмът. Не съм гледала дори трейлъра. Не съм чела ревюта. Нямах идея за какво се разказва – просто почувствах, че книгата ме вика. Чух я. Заявих я на book smuggler-а си и на следващия ден вече беше в Kindle-а. Като с магия!
Така започна моето среднощно пътешествие. Историята на Конър, който бавно губи майка си, която е болна. Конър, който сънува един и същи кошмар от години. Конър, който е дете. Конър, който събужда чудовището. Конър, който ще чуе 3 истории и трябва да разкаже 4-тата. Тя трябва да е истина. Неговата истина. Тази, която не може да каже на никого. Истината, която го ужасява повече от всичко друго на света.
Това е тъжна книга. Магическа история, която чувстваш все по-дълбоко с всяка следваща страница. Плаках почти през цялото време (което мисля, че е нов рекорд за мен). Свърших книгата в 2 през нощта и се чувствах различна. Може би чудовището беше помогнало и на мен. A monster calls засяга тежка тематика, за която е трудно да се пише (и да се говори). Загубата на близък човек. Чувството да си невидим. Болката, която сякаш няма край.
Часът на чудовището е важна книга. Такава, която остава с теб. Книга, която ти разбива сърцето, но и го прави цяло отново. Книга, която е смислена и невероятна във всяко едно отношение.
Прочети я. Има защо.
P.S. Не мисля, че съм готова да гледам филма, но бих си купила хартиеното копие, защото в него има невероятни рисунки, които придават истински завършек на усещането за цялата история.
