“ – Брак ли? – продума тя накрая.
– Брак, ами! – потвърди господин Гъгриза, мъчейки се да се изправи на крака. – Свястна жена е тя и пече много сносна баница с месо и лук, па си има и пълен комплект зъби. Знам понеже ми ги показа. Най-малкият ѝ син ѝ донесъм чудно купешко чене чак от големия град, па и много ѝ отива/ Тя веднъж ми услужи с него за едно кораво свинско, а такива добрини не се забравят.“
Мисля, че никога не съм писала (НЕ)ревю за книга на Тери Пратчет – чувствам се някак недостойна да говоря за него. Та той е Сър Тери Пратчет – може би никога няма да се роди толкова необикновен автор, който така добре да маскира цялата мъдрост във Вселената като фентъзи, а ние (уж) да му вярваме. В една част от живота си, аз и той сме ходили по тази Земя едновременно. Сърцето ми се разпарчетосва всеки път като си помисля, че вече не е така. Това е и причината да не съм чела всичките му книги все още – кътам си ги. Знам, че винаги ще имам нужда от тях, а те вече са окончателен брой.
Когато бях на 13 или 14 години започнах да чета „Истината“. Това беше първата книга на Тери Пратчет, която хванах. Така и не я завърших и до ден днешен не съм я дочела. Последва Ерик – той се оказа порталът към Света на диска. Тогава разбрах, че ще се връщам към този фантастичен свят, колкото и време да минава. Досега общо съм прочела може би малко повече от десетина книги – не са никак много, нали? Но всяка следваща (с изключение на първата) е идвала при мен в правилния момент.
Точно така се случи и с „Шапка пълна с небе“ – втората книга от поредицата за Тифани. Не знам дали защото винаги съм се чувствала като пратчетова вещица, но тази книга се отпечата в душата ми. Исках да запомня всяко изречение, да тръгна по улиците и да рецитирам на хората цели пасажи – разбира се, че ще ме сметнат за луда, но 1) не е изключено да съм и 2) всяка вещица си е леко смахната по неин начин.
Тази поредица е толкова специална за мен заради връзката на Тифани с баба Сболки – напомня ми на моите баби. Затова толкова се радвам, че днес приготвих книжен солениш с помощта на едната от тях – моята южна баба Тодорка. Другата ми баба, тази, на която съм кръстена, баба Десанка, вече не е с нас, но от нея съм наследила голяма част от вещерлъка. Не говоря за магиите, а за сърцевината и същината, това, което е вътре във всяка истинска вещица.
От много време търся книга, от която да мога да приготвя лучник – типично северозападно ястие, с което съм отраснала. И докато бях над печката днес, вдишвах миризмата на задушения лук, добавях подправки, разбърквах енергично, разсипвах (като една непохватна грамаданска мънинка вещуря), прехвърлях от един съд в друг, осъзнах (за пореден път), че готвенето е специален занаят.
По-рано прочетох някакъв статус в духа на „не стойте много около печката, прекарвайте време със семейството си“. Е, да, но моето семейство винаги е било около печката. В кухнята. Там, където си мислех, че няма да се озова, но още от малка надничах любопитно. Защото готвенето ни свързва с хората, които обичаме дори и след като сме ги изгубили. А ароматите и вкусовете са път към миналото и бъдещето – в това вярвам, колкото в магията на книгите и в канелените кифлички.
Смея да твърдя, че макар и моят лучник да не е лучникът на баба Десанка, той пак е неин. Защото аз съм нейна внучка. Затова наистина се радвам, че мога да споделя рецептата си с теб и се надявам да обичаш „прости селски ястия“. Защото те са в основата на всичко най-вълшебно в живота – колкото и да обичам френски макарони (а аз много обичам френски макарони) или Крок Мосю (работила съм във френска пекарна и съм учила във френска гимназия), те не могат да се сравняват с най-простичките неща като доматена манджа или сладък салам. Дори като пиша за тях мозъкът ми превключва и се опитва да си спомни вкуса и миризмата им.
И преди съвсем да съм се разчувствала е време за рецептата.
Няколко полезни насоки и съвети за начинаещи
Това си е „коджа лучник“ и ще ти трябва много лук. В моя случай бяха 8 глави. Ако нямаш баба край себе си, която да реши, че ще ги реже на терасата (аз имам!), най-добре да имаш чопър. Правила съм лучник без чопър и резултатът е такъв рев, че после не бях за пред хора известно време.
Класически лучник се приготвя с тесто като за питка и представлява нещо като хляб на пластове с лучена плънка между тях. Моят вариант е с къпани кори за баница и е различен – не е толокова хлебен, но на мен това ми харесва.
Можеш да добавиш месо – най-лесно и класическо е с кайма. Аз днес го правих с пуешко, защото баща ми ми подари пуйка за празниците и използвах част от нея.
Лучникът позволява доста експерименти – не се страхувай от тях. Направи го твой – аз само давам един възможен вариант, но много пътища водят към сполучлив лучник.
Продукти:
8-10 глави лук
1 пакет къпани кори за баница
1/2 кг сварено, обезкостено и накълцано на ситно месо или кайма
кимион
черен пипер
червен пипер
сол
сусам и маково семе по желание
Приготвяне:
1. Приготви месото или каймата – ако е месо, свари го, обезкости и накълцай на ситно или го запържи. Ако е кайма – запържи я предварително.
2. Обели и нарежи лука на ситно. Задуши го до омекване.
3. Добави месото към лука и сложи подправките – на вкус
4. Сложи една кора в тава и плънка над нея и така докато свършат плънката и корите – стандартно са 3 кори в един пакет и са повече от достатъчни. Получава се редена баница.
5. Поръси със сусам и мак, ако искаш и печи до златисто.
Хем не е сложно, хем си изисква време и майсторлък. Тази рецепта няма да се хареса на всеки, но пък хората, за които аз съм я правила (и обичат лук!) са си облизвали пръстите. Дали ти ще си от тях – не знам. Ако решиш да пробваш – кажи ми!
Пожелавам ти никога да не забравяш важните неща и да не бъркаш фокусите с истинска магия.
