„Важното в случая е, че се виждаше и с просто око, че старата госпожа Стефания си беше смахната, и още как. Защо иначе ще си заслужи прякора „Шантавия до шия“. Враждата между нея и децата започна малко след като семейство Стоянови се премести в село Геврек – на 10 минути с кола от счупения мост на табелата до изхода от Великиград.“
Готов ли си да се срещнеш с близнаците Лина и Нико? Защото те не са съвсем готови за срещата си с госпожа Стефания! Едно лято може да промени всичко. Когато си дете, лятото винаги е любимият ти сезон – дълга ваканция, игри до тъмно, спомени, които остават за цял живот. От всички книги на Радостина Николова, тази ми е любимата. А харесвам всяка една, по различни причини. В случая просто историята в „Шантавия до шия“ „кликна“ моментално. Затова си има много причини, но да започнем отнякъде все пак.
От малка имам навика да гледам възрастните хора и да си представям какви са били като млади. Много обичах бабите и дядовците ми да ми разказват за времето, когато са били на моята възраст или на тази на родителите ми – струваше ми се толкова невъзможно. Нима са имали живот преди да имат мен, любимата (бях сигурна, че съм им любима) си внучка? И са правили неща, които правят младите хора? Странни неща при това, които не разбирах съвсем.
Така разсъждавах като малка. Това прерасна до любимо занимание по-късно – да гадая кой какъв е бил като млад. „Хобито“ ми се засили като дойдох в София – возенето с градски транспорт ми даваше куп поводи за размишления. Възрастните хора винаги са ми били интересни, защото имат минало. Всеки има минало, ще кажеш, и ще си прав, но някои от нас имат повече минало. Това е и първата причина „Шантавия до шия“ толкова да ми хареса.
Втората причина, разбира се, е носталгията по моето детство. Понеже не съм израснала с екрани (освен на телевизор), прекарвах много време навън като малка. Живеехме в къща, така че практически никога не бях вътре – дали на улицата или в двора, с брат ми все играехме на нещо или помагахме на нашите.
В съседния двор живееше баба Анка. Баба Анка имаше джанка точно до оградата, която наполовина беше на тротоара – можех да се пресегна и да си откъсна. До ден днешен обожавам зелени джанки – никога не чакам да узреят. Всъщност дори пред блока ми в момента има такова дърво – точно както и птиците, джанките сякаш сами ме намират. Баба Анка много ни се караше като прекалявахме с джанките или чупехме клоните (сега разбирам защо), но това ни караше само да мислим нови и нови „планове“ как да се докопаме до тях. И това е втората причина да се влюбя в книгата – в нея има едно черешово дърво с подобна съдба. А аз и с череши имам доста истории и до ден денешен изяждам безобразно количество, когато дойде сезонът им.
Третата причина е самата история – прочетох я за два часа и то през нощта. Грабна ме! Героите спечелиха сърцето ми и ме върнаха в моето детство. Имаше радостни и тъжни моменти, напрегнати моменти, истински приключения. Имаше всичко, а реално дори не бях много наясно за какво се разказва. И на теб няма да разкрия много, но ще спомена важните точки – щуротии като една оцветена коза, сладко, което е солено, научни експерименти, счупена ръка и още куп преживявания, които ще трябва да откриеш сам.
И е време за храната! Това за мен е доста вкусна книга – всъщност главна роля играят едни мекици и дори мислех да направя тях като книжна закуска. Спрях се обаче на геврека заради името на селото – село Геврек. То обвързва всички герои в книгата, там се случва всяко (не)щастие. Интересен факт е, че близо до града, в който съм родена има друго вкусно село – село Баница. Затова и село Геврек веднага ми стана любимо! А геврек е нещо, което никога не бях правила в живота си, но много харесвам. В книгата има също и торта, спаначени кюфтета и мусака. Разбира се, и сладко от череши!
Моите гевреци са доста прости за правене и имат преимуществото да са одобрени от Игинатора, което си е знак за качество – той определено не яде всичко, а напоследък е станал още по-претенциозен. Като ги видя в тавата реши, че са гердани, а след това ги кръсти гевреки – доста забавно се получи. И едва издържа да ги снимам, за да си хапне един.
Продукти:
300 – 400 г брашно
щипка сол
200 мл гореща вода
1/2 п суха мая
1 с. л мед
сусам
Приготвяне:
1. Пресей брашното със солта (започни с 300 г брашно).
2. Добави водата с маята вътре.
3. Омеси на тесто и, ако е лепкаво добави още брашно.
4. Остави да втаса за около час.
5. Разрежи тестото на 8 части – така се получават 4 геврека.
6. Направи фитили и ги сплети по два – след това ги навий и „закопчай“ геврека.
7. Намажи ги с меда, към който добавяш 1 ч.л. топла вода.
8. Поръси обилно със сусам.
9. Печи 20 мин. на 180 градуса.
Правенето на гевреци се оказа интересно занимание и, поне при мен, не беше лесно за ръцете. Но стават бързо и са много вкусни! Дори не знам дали са книжен сладкиш или книжен солениш – не са нито съвсем сладки, нито съвсем солени, така че им казвам книжна закуска.
Да ти е сладко или солено – както предпочиташ!
