Снощи се изгорих, докато пекох принцеси с яйце и сирене. И се сетих за полу-автобиографичния и изцяло фантастичен разказ, който бях поканена да напиша и впоследствие беше издаден (това до последно не го вярвах) като част от книгата „Храната, начин на употреба, или Гурме за напреднали“. Благодарна съм на Светлозар Желев за възможността да съм част от този проект – покрай него разбрах някои неща за себе си, за книгоиздаването, какво и как искам (или не искам) да правя в бъдеще. Беше интересен опит – не мисля, че е най-доброто нещо, което някога ще напиша, но е важна част от мен, която се радвам, че събрах смелост да покажа. Приятно четене!
***
Този разказ се чете за 13 минути, в които може да изядеш седем кифлички или две кексчета. Но не ме оставяй аз да ти казвам какво да правиш.
17 май 2077 г.
АУУ! – чувам се да викам за пореден път, докато се изгарям на поредната тава, която вадя от фурната. Раната е доста дълбока. Кожата изглежда ужасно, само мога да предполагам какво е положението под нея. И все пак след има-няма 34 секунди всичко ще изчезне. Започвам да се чудя дали не го правя нарочно – може би след 178 опита, нещо ще е различно. Но не е. От години нямам нови белези от изгаряния (и не само от това, и не само аз).
Казват, че щастието не оставя белези. Затова и по-лесно забравяме хубавите неща, няма какво да ни напомня за тях. Аз не съм съгласна. Имам белег от секцио, а то ми донесе Игинатора. И макар самата операция да не беше цветя, рози и еднорози, белегът е от най-щастливото (а също и най-страшното) събитие в живота ми. Имам десетки по-малки белези – от падания, ожулвания, порязвания и какво ли още не. Много от тях са спомени за отминали трепети и вълнения, хубави спомени. И от изгаряния, разбира се. От стотици тави, извадени от фурната, ухаещи на канела, мед, ядки, шоколад, масло, сирене, месо, подправки. От преди. Вече не.
Поглеждам се в огледалото. Изглеждам по същия начин, както преди 50 години. Нямам нови бели коси, нямам нови бръчки. Визуално все едно оттогава не е минал и месец. И мислех, че това ще е хубаво нещо. Сега… сега си мисля, че никога няма да изглеждам като баба ми Десанка. Или баба ми Тодорка. Че няма да остарея по същия начин, макар и все пак да остарявам – никой не е безсмъртен. Освен вкусът може би. А това аз го знам по-добре от всеки друг – питайте когото искате.
Някога
Казват, че правилно разказаните истории имат начало, среда и край. Може би са прави. Но най-хубавите истории имат нещо повече. Имат вкус и аромат. Можеш да ги усетиш с цялото си същество. И това е по-важно от “правилния” ред. Аз започнах с края, но дали той е окончателен? Често не съм сигурна в началото, не го помня достатъчно добре. Спомените се преплитат с измислица, без да съм сигурна кое е истинско и кое не. Затова смятам живота си за магически реализъм. Като повечето хора най-вероятно. Поне имаме среда, нали? А май тя е най-важна. Във всеки смисъл на думата – средата на историята, средата на пътя, който изминаваме до крайната си цел, средата, в която растем, средата на хляба (а и кората, но тя не е предмет на този текст).
Като бях малка мислех, че сме бедни, защото не си купувахме много неща от магазина. Вярвах, че богатите хора ядат салами, маргарин и плодови млека и задължително си ги набавят от супер (или мини) маркет. И не си плащат хляба с купони и точно приготвени към тях стотинки. Ние произвеждахме почти всичко. А когато си на 9 години и искаш да прекарваш лятото си, играейки навън, а вместо това се налага да ставаш рано (за мен всичко преди 10 часа беше твърде рано), за да помагаш вкъщи и в градината, не си във възторг. Аз със сигурност не бях.
Помня как с баба ми Десанка засаждахме и плевихме пипера. Колко се ужасявах от поповите прасета, а баба просто ми обясняваше, че няма нищо страшно, но трябва да бъдат премахнати, защото са вредители. (Точно като някои хора, мислех си аз). После затваряхме стотици буркани – компоти, домати, лютеници, лютики, 101 чушки, туршии… Бурканите вряха в голям казан над огъня, а димът се разнасяше от всеки двор, от всяка къща.
Помня точно как миришеше мазето ни – миризма, която те обгръща и се промъква в теб, но никога не остава на повърхността, по дрехите ти, запечатва се много по-дълбоко. И как едновременно ме беше страх да слизам там, но и много се вълнувах. Сякаш потеглях на поход – беше приказно и странно, моя лична Нарния. Никога не знаех какво ще намеря, защото там имаше ВСИЧКО.
Помня как ядях киселец директно от двора (без да го мия, разбира се) и крадяхме череши и джанки от съседните къщи. Как с брат ми имахме “бойната” задача да чистим картофите от колорадски бръмбари. Как берях дуди (също известни като черници) и вярвах, че няма по-вкусно нещо на света (още го вярвам).
Помня как баща ми сушеше суджуци и луканки на тавана, как майка ми вареше сладко на печката. Как всички седяхме на малки столета (така им казваше дядо Иван) в двора на сянка. Как хранех малките агънца с шише с биберон и колко топло беше млякото.
Помня, че любимият ми момент беше прибирането на кукуруза – стоварваха го пред къщите и цялата улица се събираше да помага. Жените и момичетата го белехме, а мъжете и момчетата го прекарваха до кошовете с РК1 (ръчна количка с едно колело). Аз не харесвах моята част и като станах малко по-голяма помолих баща ми да помагам с количките. Той, учудващо за мен, каза “да” и трябваше да видиш щастието ми тогава – наравно с момчетата, наравно с мъжете. Моят първи истински еманципиран момент. До ден днешен варената царевица е най-голямата ми любов и дойде ли времето ѝ, аз излизам на лов в търсене на съвършения млечен мамул. За съжаление вече не е така лесно.
Помня как молех баща ми да ми даде да опитам от сладкото вино. То наистина е много сладко, преди всичко да ферментира и да стане истинско. Май и с думите е така – толкова време чаках да ферментират, за да мога да ги напиша. Като малки с брат ми мачкахме гроздето боси и изпитвахме най-чистата радост от това. И досега обичам вино, и досега всяка година обещавам на баща ми, че ще отида да се науча как се прави.
Помня как цялото семейство вечеряхме навън, в двора под асмата. Тогава баща ми, който обикновено беше мълчалив, говореше повече с мен и ми разказваше истории от казармата, как е получил първите си дънки или първия си парфюм чак като е бил много голям. Това, което не осъзнавах тогава е, че майка ми и баща ми СА много млади. Не го осъзнавах понеже за мен си бяха “мама и тати”. Но мама ме е родила едва на 18, болезнено млада, на ново място, с нови хора и свекърва, на която е прието да казваш “майко”. Като малка не разсъждавах много по тези въпроси, но сега мисля, че поне частично разбирам колко трудно е било.
Помня как обикалях улиците, опитвайки се да се изгубя в малък град, в който това е практически невъзможно. Но пък се губех в книгите на обед, когато категорично отказвах да спя (ах, каква непростима грешка!).
Не сме били бедни. Били сме селяни, макар че формално живеехме в град. Имахме стока – животни за ядене, гледахме плодове и зеленчуци, затваряхме буркани, баба ми дори правеше сапун. Нямахме маргарин от магазина – имахме масло от съседите, домашно сирене и кашкавал. Нямахме салами – имахме сушени мезета и наденици на тавана. Нямахме плодови млека – имахме малини, които баба забъркваше с квасено мляко (скрито на топло под родопското одеяло) и малко захар и ставаше розово мляко – истински празник за мен и брат ми.
Това, което не осъзнавах тогава е, че имахме всичко. Имах всички. Заедно затваряхме лятото в буркани, за да преживеем зимата.
Храната беше тази сила, която ни държеше всички заедно. И дори когато не исках да съм част от тези “всички”, нямах избор. Това обаче предопредели съдбата ми. Защото спомените имат вкус, живеят в нас. Това е и главната причина да мразя да приготвям класически рецепти – как се очаква да налучкаш точния вкус на “Агнеси”, който някой е ял при баба си? Вкусът е запечатан толкова дълбоко в нас, сякаш е зазидан в спомените ни. Една съставка, нещо в повече или по-малко и си изгубен – никога няма да имаш същия резултат, който небцето ти си спомня. Или по-скоро мозъкът. Или сърцето. Май в последното е ключът, но той не отключва всички врати.
“Вкус приятел нЕма.” Така твърдят в Дивия Северозапад. И като човек, който, макар и рядко, се опитва да възпроизведе вкусовете от своето детство (с частичен успех), мога да кажа, че е вярно. Затова започнах да създавам мои, просто нямах избор. Трябваше да се примиря, че аз никога няма да съм баба ми Десанка, макар да съм кръстена на нея. Точно както никога няма отново да ям рачел от ръцете на прабаба ми Недка. Когато губим хората с тях си отива и вкусът, който познаваме. Дори да са ни завещали всичките си тефтери с рецепти – просто няма как да е същото.Невъзможно. Така реших, че ще правя нови неща, към които хората нямат точно определени очаквания – и се родиха книжните сладкиши и солениши. Но преди да се родят те, трябваше да се роди първата книжна сладкарка в света. И това, както вече може би си се досетил, е нейната история.
Имало едно време
Имало едно време (има го и днес) едно дребничко момиченце с пухкави бузи, ококорени очи, дълги мигли и вечно несресана коса на име Десислава. С времето това име доста се променяло, тъй като хората я наричали как ли не – Деска, Деси М. (съкратено от малката), Деси-меси-сладка-питка, Десанка, Жожоба, Злато, Василке, Десичка, Маргарита (Дейзи), Бебс, Деси-с-лава, Мушмула, Малката господарка на Вселената, Майка Зайка, Бухта, Дисислаа, Издислава и веднъж дори Славка! Но това се случило малко по-късно.
Като малка Деси не обичала много да яде, но дадеш ли ѝ филийка с шарена сол или яйца на хартишка, веднага променяла мнението си. Сред любимите ѝ гозби били доматената манджа на баба Тодорка и лучника на баба Десанка, чорбите на дядо Иван и марулите с кисело мляко на дядо Тодор, сиренявата лютика на баща ѝ и домашната майонеза на Милки. Обаче Деси била захарно дете – направена от захар и обожаваща всичко сладко.
Било лесно да я подмамиш с кисел, мляко с ориз и канела, крем карамел, пурички, фунийки. В края на улицата дори имало малка вълшебна работилничка за карамелени близалки и Деси обичала да се размотава там, да гледа как майсторят сладките изкушения (и да открадва по някое, разбира се). Но имало един сладкиш, който стоял по-високо от всички останали. Едни сладкиш, толкова (не)обикновен, че човек не знае да вярва ли или не. Един сладкиш, който белязал цялото детство и животът ѝ завинаги. Този сладкиш бил сладкият салам на баба ѝ Десанка.
Баба Десанка не била обикновена баба – тя била северната ѝ баба, захарната ѝ баба, идваща от далечна страна. Другата ѝ баба – баба Тодорка, била южната ѝ баба, лятната ѝ баба, и всеки път като Деси гостувала на нея получавала по три топки сладолед (веднъж били пет топки, но две от тях почти веднага паднали на земята, тъй като фунийката не можела да ги задържи и пак си останали три).
Сладкият салам бил специалитет като никой друг и се приготвял само около Нова Година, никога през друго време. Това било закон. Суров закон, ако питаш Деси, но не искала да противоречи на баба си, все пак се надявала да я посвети в тайнството на рецептата. Това се оказало почти невъзможно, защото Захарните хора са много потайни, но и защото баба Десанка (както и наследничката ѝ впоследствие) не ползвала точни мерки и всичко се слагало на око и по усет.
Така правели всички в Захаровия, защото били родени с вътрешен кулинарен компас, който насочвал ръцете им и винаги всичко било в правилните пропорции, без нужда от мерки и теглилки. Захарните хора също така почти никога не се изгаряли – според баба Десанка, особено жените. Деси лично я била виждала да вади тавите от фурната без ръкохватки, но когато самата тя опитала, получила първия си белег от изгаряне. Това се случило, защото тя била само наполовина захарно дете – от страна на баща си. Майка ѝ била от Летните хора, които живеели надалеч. Така се случило обаче, че забременяла и се преместила при Захарния народ. Самата тя била доста добра в правенето на сладкиши и Деси боготворяла тортите ѝ (чиито блатове били обилно поляти с компот и окъпани в млечен крем), но не се чувствала съвсем на мястото си.
Деси разбирала, че е различна, но се надявала това да не ѝ попречи да стане истинска Захарница – повелителка на сладкишите. На 10 години, точно преди да положи изпита си, получила много специален подарък от всичките си приятели – книга, посветена на нея. Тази книга променила всичко – след толкова много красиви думи, Деси знаела, че връщане назад няма и трябва да успее. Речено – сторено. Или не съвсем. Но от седмия опит, Деси се справила с всички поставени задачи, пресяла правилно всички видове брашно, знаела всеки подсладител, който растял от тук до Шикерландия, получила правилните текстури и успешно минала дори през по-големите препятствия като разпознаването на съставките на различни по цвят сладкиши (ще се учудиш какво може да съдържа кексче с вкус на червено или кифличка с вкус на зелено) и станала Захарница.
Но да си Захарница за нея не било достатъчно. Не искала просто да бърка кексове и да меси тесто. Искала нещо повече. Нещо невъзможно. Искала да яде, каквото ядат любимите ѝ литературни герои, да закусва (също и втора закуска), обядва и вечеря заедно с тях. Искала да усеща миризмите, които се носели от кухните им, да подрежда маси и пикници в гората и да присъства на големите пиршества, които се вихрели до зори на страниците.
Да хапва сливов сладкиш (който НЕ говори) с Алиса, да мята палачинки с Пипи Дългото чорапче, да седи на покрива с Карлсон и да се тъпчат с канелени кифлички. Да опита млина на баба Цоцолана (без да изяде пердаха по възможност), да се търкулне заедно с житената питка, да се бори за последната троха от тиквения пай с Хари Потър, Хармаяни и Рон. Да обиколи Средната земя с Фродо и Сам, запасена с елфически хляб, да лапа кифлички със стафиди в Света на Диска, да пътува във времето с Ред и Блу, ядейки боровинкови палачинки. Да се изправи срещу Капитола, въоръжена с питките със сирене на Пийта, да научи рецептата за великолепно мармаладено руло на госпожа Бобър от самата нея в Нарния, да усети какво е да ядеш горещите вафли на баба-леля под шума на дъжда. Да пие горещ шоколад с Коралайн, чай с Белия заек и ейл с хобитите (това последното като порасне достатъчно, разбира се).
Деси знаела, че не може наистина да живее в книгите, но можела да накара всичко сладко и вкусно от страниците да оживее за нея. Отначало плахо започнала да споделя идеята си – тя била толкова нечувана, какво са това книжни сладкиши и солениши, питали всички. Но приятелите ѝ вдъхнали кураж. Това, че никой не го е правил не значи, че не може да бъде направено, нали, казал ѝ нейният И..
Разбира се, имало и скептични хора, но Деси знаела, че ако намери верен другар, друга Захарница, която да прегърне хрумването ѝ, вече няма да е толкова сама. Пролет (като сезона, като усещането за чист въздух и нов живот) била нейна приятелка от училище и неизменен спътник в приключенията. Пролет казала “да”. Деси вече не била сама, а книжните сладкиши и солениши започнали да излизат от страниците и да се промъкват в света на хората.
Но се оказало, че това отново не е достатъчно, нещо липсвало. Всеки книжен сладкиш и солениш, точно както всяка мечта, трябва да прави света по-добър. Bake the world a better place. Поредната игра на думи, точно както избрала и името на тяхното книжно-сладко дуо – Trouble Bakers. Книжните сладкиши и солениши трябвало да помагат. С тяхна помощ, тези, родени с по-малко късмет, можели да опознаят книгите, да се научат да обичат готвенето и храната. Мечтата на Деси започнала да придобива истински очертания. Началото винаги е трудно и страшно. Оказало се обаче, че много хора харесват идеята и искат да помогнат. Бившите Захарници, вече книжни сладкарки срещнали много съмишленици, които им подали ръка по пътя нагоре. А пътят нагоре продължава и днес, ще продължи и утре.
Една глава лук и приказката свършва до тук. Но животът продължава.
***
АУУ! – чувам се да викам за пореден път, докато се изгарям на поредната тава, която вадя от фурната.
Снимки: Борислава Първанова
