„Кой го е измислил, че е лесно да се говори истината? Това вече е лъжа.“
Ще започна с това, че „Бъдеще“ не е нормална книга. Тя е от онези книги, които те поглъщат още от първата страница. И дори против волята си им посвещаваш цялото си време и внимание. С такава литература нямаш избор. Настъпваш мината и бум! Наскоро почнах да чета „Внимание, психоспусък!“ на Нийл Геймън и там се говори за поставянето на такъв надпис върху определени четива, които могат да „обезпокоят“ читателя. Първата книга, за която веднага се сетих беше тази на Дмитрий Глуховски.
Децата са бъдещето. Е, не и тук. Мъчения, аборти, изнасилвания – да, това са част от ужасиите, които ще намериш между страниците на книгата. Но ще намериш и много повече – пътуване към себе си, изкупление, човечност, надежда. „Бъдеще“ ще натисне всеки спусък и ще танцува по нервните ти окончания без капка срам и угризение, но няма да я оставиш. Защото всяка от 667-те страници си заслужава binge reading-a, безсънието и кашата, която създава в главата ти.
Истината е, че не знам дали бих имала смелостта да започна да чета книгата, ако знаех колко насилие има в нея. Ако познавах детайлите. Толкова пъти не исках да продължавам, защото подозирах, че нищо добро няма да се случи на следващата страница, но разказът не ти позволява да го оставиш дори за секунда. „Бъдеще“ за мен е книга-явление. Мащабно разгърната антиутопия, в която героите са физически безсмъртни, но без бъдеще. Или поне без щастие. Но пък кой ли би бил щастлив в своята малка кутийка, заедно с още 120 милиарда души само в Европа?
Всеки е вечно млад. Всичко се рециклира. Нищо не се губи. Всяка глътка въздух и вода са безценни. Главният герой (Ян) не е точно герой, но и антигерой не е съвсем. Отнет от родителите си, които са се опитали да заобиколят системата, израснал в инернат, отгледан по брутален начин, той става неволен участник в борбата между две политически фракции. И в този момент неговото бъдеще започва да се оформя по начин, който той никога не си е представял. И не, нямам предвид вечна неумираща любов и безсмъртие в романтичния смисъл на думата.
Преди време, четох ревю някъде, че „Бъдеще“ се чете бавно. Аз я започнах и прочетох общо за 3 дни. Исках да разбера какво ще се случи, дори когато не исках. Тази книга не те оставя на мира. Има върху какво да се разсъждава, идеите човъркат в мозъка ти, сънуваш я, мислиш я. За мен такава трябва да бъде литературата – да те жегва. Да те предизвиква. Да оставя следа в съзнанието ти, дори месеци (или години) след прочитането.
