Малко преди да започна да пиша тези редове, прочетох ревюто на първата книга, което бях писала преди повече от година. Така разбрах нещо много важно – аз и Софийски магьосници сме много по-свързани отколкото предполагах.
Затова и ще започна с лирично (и лично) отклонение. Когато за първи път съм си направила теста с амулетите ми се е паднал този на Игнат – факт, за който напълно бях забравила. Синът ми също се казва Игнат – факт, който може ти да си забравил или никога да не си знаел. Това е едно доста неразпространено име (вече), но ето – съдбата ме е срещала с него няколко пъти. Остава ми да стискам палци Иги да не се превърне в зъл магьосник (макар че с прозвището „Игинатора“ не звучи точно като зорник). Че е вълшебник обаче няма съмнение – всеки ден ме омагьосва с беззъбата си усмивка и „литкането“ си. Край на лиричното отклонение.
А сега за книгата! Много рядко ми се отдава случай да кажа това, затова ще ползвам главни букви – ХАРЕСАХ ВТОРАТА КНИГА ПОВЕЧЕ ОТ ПЪРВАТА. Макар и да има сходство в писането (все пак Мартин си е Мартин, което е страхотно!), авторът е по-смел. Историята е динамична, а в центъра ѝ все така е любимият ни Бриян. Той вече си има любима, която възПЛАМенява всичко наоколо с червената си коса и липсата на амулет – какво повече да искаш от едно момиче (така де, ако си безамулетен тийнейджър)?
Шайката отново е тук, но някои членове вече ги няма (Свилен и Ванина наистина ми залипсваха в течение на книгата, но не колкото Морков…). За сметка на това Буреносна играе централна роля, а аз ѝ симпатизирам още от първата книга. Непокорните недоволстват, Управата се опитва да приласкае Бриян, а той се опитва да разбере повече за прадядо си и да открие ВРАТАТА. Ще зададе ли обаче младият маг правилните въпроси, за да получи отговорите, за които толкова копнее?
Змей, самодиви, караконджули и нестринарки – поне за мен те не заемат чак толкова централно място в историята, но появата им е успешно изпълнено заклинание, а българският фолклор трябва много повече да се използва в книгите!
(Тук ще отворя една голяма скоба. Много преди да се срещна с книгите на Мартин (и още една скоба – микро разказите му определено заслужават вниманието ти), бях луда по „Неподвластните“ и „Новопокръстени звезди“ на Божидар Грозданов. Интересен факт е, че той пише и книги-игри, но двете, които споменах са ърбън фентъзи (второто е по-скоро спейс опера с фантастичен елемент) с много змейове, самодиви, ловци на стихии, светци, юници и въобще за мен те са еталон за използването на фолклора в ърбан фентъзи жанра по възможно най-пленителния начин! Ако си харесал „Софийски магьосници: В сърцето на Странджа“, не ги пропускай!)
Освен джазът, тази книга има и друг саундтрак – нещо, което силно ме впечатли. Даже препоръчвам като четеш този текст да си пуснеш „Обсебен“ (може би трябваше да го спомена по-рано, но „хаосът в мен“ е запазената ми марка). „Софийски магьосници: В сърцето на Странджа“ си има и вкус – на странджанки, захарен памук и… леща! Още не сме сготвили пилешката супа от първата част, сега трябва да се захванем и с лещата, защото сме ѝ почитателки точно както е описана – с повече моркови и чесън!
Изписах 500 думи, а не ти разкрих кой знае колко от историята… и мисля така да си остане. Шансът вече да си чел книгата е огромен, а ако като мен си от изоставащите – наваксването ще ти отнеме не повече от 3 дни (ако имаш бебе), защото текстът се чете на един дъх.
Нещо важно, което пропуснах да отбележа – номинирам „Памуковите облаци“ за най-хубавото заглавие за глава от книга.
В заключение ще кажа:
Всичко друго забрави,
книгата ти прочети!
(омагьос, омагьос)
P.S. Днес случайно срещнах един софийски магьосник…
