„Дуня вадеше сладки питки от пепелта. Цялата къща миришеше на мед.
– Готови ли са питките, Дуняшка? – попита тя и мушна глава във фурната.
– Почти – отвърна Дуня.
Като продължаваше да мисли за питките, Вася покорно се отправи към стола. Вече имаше една камара питки, които изстиваха върху масата – кафяви от външната страна и покрити с точици пепел. Ъгълчето на една питка се натроши, докато детето я гледаше. Вътрешността ѝ беше златиста като средата на лятото и от нея се вдигаше малко облаче пара.“
ВРЕМЕ Е! От седмици искам да разкажа за тази книга, но все отлагах писането. Снимките на Пролет обаче са толкова разкошни, че ме вдъхновиха за този текст.
Моята сага с „Мечокът и славеят“ започна доста отдавна.
(Тук ще отворя една голяма скоба. Или няколко по-малки. Прочетох книгата на английски език, но въпреки това много исках да я имаме на български, защото изданието е с дебели корици (каквито обожаваме!), корицата е страхотна (и много се радваме, че момичетата от Orange Books са решили да я оставят в оригинал). И най-внезапно (почти като с магия!), един ден преди LitCon 2018, където имахме щанд, книгата като по поръчка беше подарена на Пролет! Страхотно, нали?)
Мисля, че първо я видях в GoodReads. Заглавието ме грабна на момента и много преди да разгледам корицата (ах, тази корица!) или да прочета за какво става дума, вече бях решила, че искам тази книга. Аз често чета на сляпо или избирам по заглавие, защото на корицата има число или зайче, издадена е на рождената ми дата и т.н. По едно време мислех да направя отделна рубрика „Смахнатата причина да прочета тази книга“, защото неведоми са пътищата книжовни, особено за една мушмула като мен. Но да се върнем на книгата.
„Мечокът и славеят“ престоя в Kindle-а ми доста време, а ревюта за нея навсякъде се трупаха. Аз обаче не бях прочела нито едно от тях. Наскоро Искра започна да ме врънка да я чета. Заливаше ме със съобщения и наистина нямаше да ме остави на мира, докато не я почна (благодаря ти ма!). Не се беше сетила обаче да ми каже, че в нея има немалко храна – това щеше автоматично да я придвижи нагоре в TBR купчината ми. И така една вечер, преди има-няма месец, Иги беше заспал, а аз започнах да чета „Мечокът и славеят“. И това беше. 3-4 дни по-късно приключих с първата част от историята на Василиса и бях абсолютно сигурна в две неща:
- Че ще направим меден сладкиш ASAP.
- Че ще говоря за тази книга на всеки срещнат, докато остана без въздух.
Почнах книгата и още на същата нощ температурите от 25 градуса през деня паднаха до 5 на следващата сутрин. Не казвам, че книгата е направила някаква магия, но не твърдя и обратното. Четох я обута с чорапи и завита с одеяло до брадичката. Защото за няколко дни зимата не просто беше заидвала, ами направо си дойде. Свърших книгата и хоп! – слънце.
Макар и да харесвам фентъзи жанра и да чета много книги в него, рядко ми попада такава, която да е толкова добре написана. Че и дебютна – звучи почти невероятно! Магична, мистична, преплела в себе си история за вълшебство, за важността на семейството, за различността, силата и суровата руска земя (преди да е била точно руска). Не знам дали е „топла книга за студените дни“ – по-скоро е книга, която (по)казва много. Пълнокръвни герои, прекрасно развита история, славянска митология – приказка, но от страшните и магия, но от древните.
И преди съм казвала, че и аз като Нийл Геймън, обичам книги, в които героините се спасяват сами. В това отношение бях особено приятно изненадана – Вася е чудесно написана. Не е перфектна (което би било твърде скучно), не е твърде красива, но е странна (което ценя над всичко!) и находчива. Свързана със земята, на която живее и създанията, които бродят из Лесная Земля. Идеята за старите и новите религии, за сблъсъка между християнството и духовете-пазители винаги ме е очаровала. Някои хора сравняват „Мечокът и славеят“ с „Игра на тронове“, но на мен идеите частично ми напомняха на „Американски богове“, макар и книгата да няма абсолютно нищо общо като сюжет, стил или каквото и да било друго.
Мога да ти говоря още дълго, но може би основното, което пропуснах по-горе е, че това е книга за порастването и израстването (и за коне!). Книга за страховете – тези в нас и тези, които ни насаждат. За това, че може да приемеш нещо като проклятие или благословия, а може и просто да го приемеш – като нито едно от двете или пък като двете заедно.
А сега за сладкиша, заради който може би въобще си отворил този текст – медената питка (в английската версия е honey cake). Радвам се, че той има главна роля в книгата, не е просто така между другото. Доста важни неща се случват около тази медена питка, историята се заплита, среща ни с важни герои. И всичко това е благодарение на тази медена питка, да! Или поне аз като книжна сладкарка избирам да приписвам важност на храната в художествената литература. Нямахме подходящата печка и не сме вълшебници в кухнята като Дуня, но сътворихме едно малко trouble чудо с обилно количество домашен мед и вярваме, че Вася би го харесала. А надяваме се и ти.
Продукти:
4 яйца
60 г масло
1 ч.ч. прясно мляко
1/2 ч.ч. пудра захар
1 ч.ч. мед
1 бубронска ванилия
1 бакпулвер
2 ч.ч. брашно (пробвали сме и с кокосово брашно, за безглутенов вариант)
по желание
орехи
лавандулова вода
Приготвяне:
1. Разбий яйцата със захарта.
2. Добави разтопеното масло, ванилията, прясното мляко и меда.
3. За последно остави брашното с бакпулвера.
4. Разбъркай добре и печи в предварително загрята фурна на 180 градуса.
5. След като сладкишът изстине можеш да го поръсиш с орехи, пудра захар или да напръскаш парчетата с лавандулова вода – получава се доста ароматно и апетитно, но все пак вкусът е специфичен и не би допаднал на всеки.
Докато четох книгата въпросният honey cake напомняше повече на хляб (оттам и медената питка), но ние решихме да експериментираме. Дали сме се справили? Кой знае.
SPOLER ALERT! НЕ ЧЕТИ ТОВА, АКО ОЩЕ НЕ СИ ПОЧНАЛ (ИЛИ ДОВЪРШИЛ) КНИГАТА: Още от заглавието очаквах мечокът да е човек, но някак по тази логика ми се струваше, че и славеят ще е човек. Ама не – славеят се оказа… кон. Е, доста се зарадвах на изненадата!
