В последните години твърдо спазвам традицията си да чета страшни книги през октомври. Инцииативата, първоначално стартирана от Нийл Геймън за мен си остава СТРАХотна и мисля, че ще я спазвам и в бъдеще. Идеята е доста проста – през целия месец октомври четем, споделяме и си разменяме книги, които смразяват кръвта ни. Всъщност не е строго задължително това да са ужаси – може да са по-злокобни мистерии и други фантасмагории.
Този All Hallow’s Read беше най-ползотворният за мен досега – успях да прочета цели шест книги и ще споделя по малко за всяка една от тях, в реда, в който ги четох – така ми се струва най-справедливо.
„Шепа врани“ от Джоан Харис
Това всъщност не е типичната книга, която бих включила, но корицата е толкова подходяща! Самата история варира и на моменти си беше леко дразнеща, после някак успяваше да стане по-добре. Атмосферата обаче си е 10/10 – авторката преминава през всички сезони заедно със своята Странница (диво безименно момиче) и беше успяла да забърка доста сполучлива отвара от думи. Фолклор, митове, приказки, народни мъдрости, пословици – от всеки ред лъхаше магия и поетичност.
Аз харесвам такива „отнесени“ разкази и намирам нещо много успокояващо в тях, а тук всичко е толкова плавно – смяната на сезоните, ролите на животните, приложението на билките и растенията. Красиво написана, сюжетът е доста типичен обаче – момичето се влюбва в човек, заради когото губи способностите си да се преобразява и е решена да му отмъсти. Човекът, естесвено, е скапан и не е като да не го заслужава. Все пак някак в хода на повествованието това се оказа една доста по-girl power книга, отколкото вещаеше началото и краят наистина ми хареса, имаше смисъл и заключи кръговрата.
„Нулева година“ от Цветина Цолова
Тази книга не е на общата снимка, защото в духа на All Hallow’s Read я дадох на Пролет да я чете.
Странно или не, това е още една книга, чиято корица крещи Вси Светии, но всъщност минава през всички сезони и е подходяща за четене по всяко време на годината. Всъщност, макар и корицата много да ми харесва, адски е сладка е, според мен Цвети е сбъркала с нея, защото е твърде „хелоуинска“ и хората по-рядко ще посегнат към книгата през другото време от годината, а тя наистина си заслужава! Разбира се, това е и супер-мега-гига октомврийска книга, но не е по-малко майска да речем. Забавни истории, странни случки и чудати герои – всичко, което биха си поръчали почитателите на фентъзи жанра (и гълъбите!). Вече писах пост за книгата ТУК, тъй че няма да се отплесвам прекалено. Само ще кажа, че Цвети пише много свежо и с размах – наистина нямам търпение да прочета следващата книга (която, както ми издаде, ще бъде роман).
„Мъртви гласове“ от Катрин Арден
Както беше писал някой в GoodReads, Катрин Арден и листа си за пазаруване да издаде, всички ще го прочетем – просто е толкова добра! „Мъртви гласове“ беше една от двете книги, за които се вълнувах най-много да прочета, но и една от двете книги, за които най-много се притеснявах дали ще ме грабне колкото първата част. Истината е, че след около 2 страници бях сигурна, че притесненията ми са напразни – втората част на Скришни места е дори по-зловеща и поне толкова, ако не и по-добра от първата, защото има духове! И отново идва това със сезоните – авторката ще напише по една страшна книга за всеки сезон – „Скришни места“ беше за есен, тази е за зима, така че е тематично да се чете сега, защото е доста страховита, но и когато студът скове всичко.
Книгата се чете на един дъх (или на 2-3, защото бях прекалено задъхана и дишах на пресекулки) и веднага успя да ме телепортира в хижа Хемлок. А там ме очакваха духове, нови (стари) познайници и все така страхотните Оли, Коко и Брайън. Освен историите, ми харесва уважението, с което Арден пише за децата – деца, които имат своите страхове и проблеми, но са умни и въпреки всичко се държат заедно. И мислят!
„Франкенщайн“ от Мери Шели
Човек ще си каже, че това е най-подходящата книга за All Hallow’s Read. Wrong! Респект за Мери Шели – все пак е спечелила бас, била е едва на 19 години и то женена за (известен?) поет, а е успяла да напише световна класика. „Франкенщайн“ обаче нито е книга на ужасите по днешните стандарти (ние имаме Стивън Кинг все пак), нито е (опит за) научна фантастика. И макар и да имаше доста хубави неща – атмосферата, писмата – главният герой, Франкенщайн (който е ученият, а не чудовището) е ужасен, егоистичен и нелогичен (уж умен) мъж, жалко подобие на човек. Учен, който в половината случаи не си задава въпроси, а в другата стига до грешни изводи от раз – дразнещ от началото до края. Виктор Франкенщайн е истинското чудовище и е шокиращо как има „високи идеали“ ама не вижда по-далеч от носа си. Книгата е кратка, но уви краят пак не дойде достатъчно бързо. Това е и най-слабата книга от шестте за мен – просто е писана прекалено отдавна и литературата много се е променила оттогава.
„Книгите, които погълнаха баща ми“ от Афонсу Круш
Тази книга просто се промъкна в месеца покрай Нощ на литературата, не бях планирала да я чета, но е толкова кратка, че нямаше как да не я вмъкна. А и на корицата има нещо като книга чудовище – почти може да мине за страшна. Е, реално въобще не е страшна, но аз това донякъде го знаех. От една страна е книга за книгите, но всъщност е някак философска, пълна с притчи и поуки. Аз не бих направила това с историята, но това не я прави лоша. Има страхотни изречения, които разтопиха мастиленото ми сърце – наистина хората сме направени от истории. Хареса ми, че не беше лековата, имаше тъмни моменти и неочакван край (поне за мен). Все пак е малко а ла Хорхе Букай на места, но за деца. И се чете на едно сядане, което винаги е бонус! Рейтинг: Not great, not terrible (ама повече great)
„Harrow The Ninth“ by Tamsyn Muir
Тази книга може да се опише горе-долу с три думи – what the fuck! Tamsyn Muir е автор като никой друг, а поредицата The Locked Tomb (маркетирана като „лесбийки некромантки в космоса“) е толкова странна, че нито жанрово, нито по друг начин се побира, където и да е (най-малкото в мозъка ми). Това беше втората книга, за която се притеснявах дали ще покрие очакванията ми след нереално силната първа част. Разбира се, тя ги и надмина – макар че в първите 70% от книгата беше такъв миш-маш, че се чудех как въобще ще изплуваме от тия кости и космос. Хубавото като четеш Хароу е, че авторката сякаш те кара да си заслужиш отговорите, а такива определено имаше, не беше безцелно усложняване тип сериала Lost. Отново се смях и бях емоционално погълната от отношенията между страниците, отново бях уау-ната от стила и майсторското писане. И макар да смятам, че тази поредица е предназначена за доста специфична аудитория, май все пак се харесва на много хора. Което може само да ме радва!
До догодина!
