„Не можеше да повярва, че е едва сряда. Почувства се още по-зле, когато осъзна, че всъщност е вторник.“
И с това ви казвам честит понеделник! 😀
Откакто прочетох „Къщата в лазурното море“ (в моя случай The house in the cerulean sea, защото я четох на английски), искам да кажа толкова много неща за тази книга. Но понеже имам много силна емоционална реакция към нея, всеки път като се опитвам, някаква буца засяда в гърлото ми и започвам да се вълнувам все едно я чета в момента. Някои книги имат такъв ефект върху мен. Затова пък, макар и не толкова публично, вече съм говорила с десетина човека, които или са харесали книгита, колкото мен, или са били достатъчно търпеливи да изтърпят пърханията ми и насълзените ми очи, докато говоря за историята на Т. Дж. Клун (да отбележа, че аз четях името на автора Клюн и ми беше много забавно!).
Тласък на този текст даде ревюто (тръгнах да го окачествявам, но истината е, че всеки може да го прочете и да прецени за себе си) на колегите в ShadowDance – слагам линк и към него, защото вярвам, че книгите не са универсални, а четенето е много лично преживяване и няма как всички да харесваме едни и същи неща. Затова пък съм благодарна, че най-после имах повод да се взема в ръце и да напиша моята „версия“.
В момента съм на вълна книги с думата „море“ в заглавието (чета „Беззвездното море“ и само чакай да видиш колко ще говоря за нея!) и наскоро най-после си купих и Къщата (накратко) на български език. Оригиналната ѝ версия попадна (не)случайно в Kindle-а ми – понякога моя BBB (best book buddy), също известен и като Иван, получава провидение и ми изпраща неща, които смята, че викат Деси (друг път обърква електронните четци и ми праща неща, които е искал да прати на себе си). Не знам дали ми се иска да го призная, но почти винаги уцелва. Право в мастиленото ми сърце. И Къщата не беше изключение.
Като започнем от фантастичната корица (българският вариат е също толкова омагьосващ!) и преминем към 400-те страници, изпълнени с любов (във всичките ѝ форми и измерения), топлина и най-доброто (и най-лошото) от човечеството, тази книга е чиста проба радост. Историите за специални деца са ми особено любими дори преди времето на Хари Потър и не мисля, че това някога ще се промени. А тази книга е специална по много причини. Като с това нямам предвид, че историята няма недостатъци – пълна е с такива, както ще прочетеш на други места, „на чисто литературно ниво“.
Обаче, знаеш ли, тя всъщност няма нито един недостатък или по-точно сумарно има 0 недостаъци. Това е история, която или преживяваш с всяка фибра (така ли се казва?) от тялото си или започваш да нищиш и разчепкваш (също супер дума!), разглобявайки я на части, които просто за теб никога няма да направят едно цяло. Или имаш сърцето и душата (а също и нагласата) да заживееш в „Къщата в лазурното море“ или просто няма да е от твоята книга. Пиша това за всички хора, които ще се влюбят в едни различни деца и също толкова различни възрастни.
„Има загадки, които си остават неразрешени, колкото и усилено да гадаем. А ако прекарваме твърде много време в опити да ги разнищим, може да пропуснем онова, което е пред очите ни.“
Нещо такова се е случило с всички, които не са успели да обикнат книгата. Главният герой не е съвсем типичен – пълничък социален работник на средна възраст, който живее с котката си и има работа, която се старае да изпълнява съвестно, но си е dead-end job отвсякъде. Eдна задача от Най-висшето ръководство на Службата за контрол над магическата младеж oba`e ще промени живота му за винаги. Една къща на остров, шест деца с различни дарби (включително Антихриста!) и мистериозният уредник на сиропиталището Артър Парнас.
„Понякога, помисли си той, в една къща сред лазурно море, човек може да избира живота, който иска.
И ако си късметлия, понякога този живот също избира теб. „
Вече четох ревюто, което твърди, че в книгата не се случва нищо. Аз всъщност мога да изброя поне 73 неща, които се случват, но така ще съм издала доста от сюжета, а най-много мразя спойлери. Затова ще кажа нещо, което се случва и не е толкова издайническо. Тази книга е емоционално преживяване – искаш децата да са добре, искаш всички да са добре. Но какво искаш повече от всичко на света? Искаш Чонси да е добре.
Чонси е героят, заради когото бих дала 45686987439 звезди на книгата, дори да нямаше нито едно друго качество (а тя има безброй). Чонси е героят, който има най-простичката мечта, нещо, което повечето от нас биха отхвърлили с лека ръка. Чонси е all the feels – само това, че пиша за него ми докарва сълзи на очите, защото Чонси е любов и заслужава най-доброто. А всъщност Чонси е всички деца, може би затова така силно ме трогна точно неговата история. Има значение как говорим на децата си. Защото те ни вярват. Никога (ама никога!) не го забравяй.
Нямаше момент в книгата, когато да не преливах от чувства, да не се трогвах и дивях на героите. Но освен това, самият стил на автора е доста добър – измамно лек, а доста проницателен, ироничен без да стои пресилено. Няма да ти казвам, че това е твоята книга – може и да не е. Но беше моята книга и ще се постарая да стигне до възможно най-много хора, като, разбира се, скоро ще има и книжен сладкиш!
Не вярвах, че българско издателство ще я иска – най-вече поради факта, че главният герой е гей, а у нас все още има полемики по въпроса (за магданоСа). Но Артлайн студиос не са кое да е издателство и за мен беше логично, че ако някой ще я издаде тук, това ще са те. Така че три пъти УРА за смелите решения, които правят така, че различните истории да намират все повече (по)читатели!
Заглавна снимка: rupov art