Добре дошли във Ферисея – страната на Червенохалите, сребърните елени, вещиците, черната магия, горите, забранената любов и ябълковия сладкиш (за последния ще кача рецепта съвсем скоро)! Чудно посрещане, нали? Е, това със сигурност не е всичко, което приказният свят може да предложи – за да разбереш повече, ще трябва да прочетеш книгата. Ако вече си го направил, може да оставиш коментар какво мислиш, а аз ще се опитам да нахвърлям моите впечатления от пътуването ми през страниците на „Червенохалата“.
По принцип избягвам да чета много български автори, защото ми е съвестно, ако не мога да напиша само хубави неща. Още повече, че моето мнение (и всяко мнение!) е лично и субективно – нещо, което е важно да помним. Все пак да НЕ чета български автори също не би било честно – просто гледам винаги да съм умерена, но и честна в моите не-ревюта.
Получих книгата заедно с кутията за излизането ѝ – подобни книжни кутии винаги са ми интересни, защото хем не са скъпи, хем получаваш интересни нещица. Затова и четох „Червенохалата“ заедно с интерактивния гайд – така писателката беше с мен и във видео формат, и споделяше нейните мисли по пътя. Самата Цветелина Владимирова изглежда много непринудена и няма как читателите да не я харесат. Това важи и за Ферисея – чудесен свят, изпълнен с много магия и очарование. За да се опитам да съм по-последователна от обикновено ще започна с кралствата (не знам така ли се казват) и после ще мина на историята и героите.
Щом една книга започва с карта, това обикновено е добър знак за нещо сериозно обмислено и добре изградено. И в случая е точно така – страхотно е, че кралствата са само четири, не е толкова страхотно, че опознахме само две от тях и по-подробно само едно – Среброгория. Аз разбирам, че за всеки читател то е най-вълнуващо, но какво има във Вещерския лес? Какви са вещиците там и дори как изглежда мястото? Като във „Властелинът на пръстените“ ли е или нещо съвсем различно? Не знам, защото не се казва.
И другият ми въпрос – Жарна Земя. Ето това е едно кралство със звучно име (и не го казвам само защото ми напомня на Лесная земля!). Но освен чичото и братовчедът на Теригон (главния герой), какви са хората там? Как изглежда мястото? Огън ли е тяхната стихия и въобще имат ли стихия? Или просто е много топло, макар че не е на юг? Отново – не знам. Имаше една част, свързана с майката на Теригон, където научихме малко за Жарна Земя, но за мен лично това не стигна, за да добия добра представа. На Среброгория е отделено много време и тя е Севера на Ферисея (макра че не е на север). Черноскалието поне го посетихме и знаем в общи линии как изглежда кралството и поданиците му. Но останалите две остават пълна загадка, която може би ще бъде разгърната във втората книга. Все пак, при все че първата е въведение в света, очаквах да е тук.
Признавам си, че за Ничия Земя не съм сигурна какво точно е, а другото място, на което се развива част от действието (освен Земите на човеците, с които все пак сме запознати) е Старата гора. Там господства природата и много ми хареса, защото магията е в най-чиста и първична форма. Целият свят на Ферисея е красиво изграден и авторката действително успява да те пренесе там – да почувстваш снега под краката си или огъня в камината. Има атмосфера, което за мен е много важно.
Историята няма да се опитвам да я преразказвам – бавното темпо в началото не е проблем, тъй като идеята е да опознаем героите и техния свят. Сюжет не само че има, но и действително си личи, че е мислено как да е интересно, нищо не е писано с лека ръка. Цветелина Владимирова си е дала време да реши какво иска да прави и как да го направи. Стилът е чудесен и действие не липсва, макар и не то да е водещото сякаш.
И тук идва най-големият (за мен) проблем в книгата – героите. Макар че им е отделено много време, те не успяват да излязат от канона нито за миг. Казвам го като човек, който е чел (прекалено) много фентъзи. Това не е непременно нещо лошо, но аз не се почувствах обвързана емоционално с тях. В началото Аварис живее при хората и иска да научи всичко за това какво е да е вещица и да е сред себеподобни. Но отивайки във Ферисея просто сякаш „засяда“ без цел и посока, без нищо, за което да се бори (даже и за оцеляване, защото не изглежда като някой да застрашава живота ѝ, дори напротив). Остава впримчена в най-баналните желания, личността ѝ не се развива.
Историята е могла да се върти около много неща, но изборът е паднал върху отношенията на Аварис и Теригон, техните чувства (и диалози). И там всичко пропада, защото те просто нямат какво да си/ни кажат. Всичко сме го чували милион пъти – младите красиви вещици и силните сурови магьосници не са нещо ново, „забранената любов“ не е нещо ново и точно затова е можела да остане встрани, за да даде път на нещо друго, нещо повече. Има загатване за цялостната картина във Ферисея на ниво политика, икономика, вътрешни борби, но то е точно това – загатнато, и остава загадка.
Разбира се, всеки ще хареса Снежинка и Дешка (и давам допълнителен бонус за присъствието на коза в историята!), но и техните съдби са прекалено очевидни. Същото важи и за Лило. Повече време ми се щеше да имаме за Оливър или Феликс (за него поне разбираме това-онова), по-добри времена за Кай, която можеше да е истинската girl power героиня, но за жалост не беше. Леона е доста добре развита, но тя все пак е събирателен образ на баби и тук всички сме пристрастни.
За по-„свежи“ читатели от мен, които не са предозирали с години четене на фентъзи поредици, книгата ще е страхотно, увлекателно четиво. Не че за мен не беше такава, но аз неизбежно я сравнявах с първата книга от други поредици, които са успели да разгърнат много по-мащабна история в толкова (или дори по-малко) на брой страници. Трудът, вложен в „Червенохалата“ е огромен, талантът – също. Но дори последната глава, която е същинската кулминация можеше да бъде в средата, ако просто си спестим „will they, won’t they“ (винаги знаем отговора) главоболията.
За финал искам да завърша с това, че българският пазар има нужда от нещо такова – „Червенохалата“ е явление, както обичат да се изразяват в литературните среди у нас. Изисква се смелост за подобно начиние, но ми се искаше тази смелост да се пренесе и върху самите герои и дълбочината на разказа. На ниво приказка всичко е чудесно, леко и увлекателно, но за 576 страници просто трябва нещо повече. И въпреки всичко казано дотук, дадох 4/5 звезди на книгата, защото обективно погледнато вярвам, че ги заслужава.
P.S. Знам, че авторката ще пише втората част, но аз като читател имам нужда от прикуъл. За мен всичко сочи в тази посока – задната корица, обясненията за създаването на света и, разбира се, разказвачът. Искрено се надявам да видя тази идея реализирана под някаква форма, защото вярвам, че с нея могат да се постигнат чудеса.
