Welcome, welcome, welcome!
По принцип трябваше да пиша за „Двете кули“ – любимият ми филм от трилогията „Властелинът на пръстените“, и сигурно ще стигна и до там, но видях един пост в Nadvecher.bg за „Игрите на глада“ и с умиление си спомних времето, когато бях (по) млада и бързах за работа, защото там четях книгите на английски на компютъра. Сетих се и за трепета, с който гледах трейлъра на всеки филм, по милион пъти. След това винаги ходех на предприерата, носех си брошката с религиозна отдаденост, и задължително гледах филма още веднъж на кино и после вкъщи.
„Игрите на глада“ е любимата ми young adult поредица. Не защото не съм чела по-добра, всъщност има страхотни неща за младата аудитория в последните години, а защото имам специална връзка с Катнис и всички герои от книгите. Чела съм ги на английски и бълграски език, плакала съм (доста) за Сина, за Примроуз, дразнела съм се и съм се кефела на Хеймич.
Луда фенка съм на Ефи (когато подарих на таткото на Игинатора китара, към нея имаше картичка, на която пишеше „It’s mahogany“), обичам Пийта (защото е кралят на фростинга, дъъъ – а ето и рецепта за неговите питки) и обожавам Финик. Гейл е ок, но просто е.. Гейл. „Игрите на глада“ е и една от любимите ми екранизации по книги – актьорите са страхотни, Дженифър Лорънс определено е моята Катнис. Успява да е точно толкова неловка, странна, искрена, отдадена, уплашена, смела и невероятна, колкото за мен е the girl on fire.
Не съм гледала филмите скоро (нито съм чела книгите), но духът и атмосферата някак се усещаха и бяха пренесени на екрана. В първия филм имаше доста вървене и беше странно, защото не чувахме мислите на Катнис, но сцената с Ру беше точно толкова тъжна на екрана, колкото и на хартия. CGI ефектите бяха леко съмнителни на моменти, но пък Джош Хъчърсън е страхотен Пийта, толкова likeable, че това компенсираше някои недостатъци.
От следващите филми най-ярък спомен у мен е оставила сцената с Финик, защото обожавам Финик и Сам Клафлин. Разбира се, има много реплики във филма, които остават ембелматични, точно както знакът на съпричастност. Песента „The hanging tree“ и сега е в главата ми, докато пиша този текст. А доста време е минало откакто Катнис е била мой role model, но по един или друг начин, винаги ще бъде.
В тези смутни времена, освен да пожелая на всички „may the odds be ever in your favor“, не знам дали мога да завърша по по-подходящ начин.
