„Никой не помни защо, както и никой не знае кому е нужно там да се оставят кифлички със стафиди и един меден цент на каменен рафт всяка втора сряда.*
*Церемонията се спазва строго, разбира се. Ако зарежеш традициите, защото не проумяваш смисъла им, с какво ще се по-добър от презрените чужденци?“
В момента чета (или препрочитам, не съм много сигурна, тъй като знам, че съм я чела като бях на 13-14 г., но не помня дали я завърших) „Дядо Прас“ и смятам, че това е една от най-коледните книги, писани някога. Тери Пратчет улавя духа на празника като никой друг (е, той улавя всичко така, просто защото има страхотна перспектива и безграничен талант да назовава нещата по начин, който резонира с всеки от нас). Книгата е увлекателна, умна и… пратчетовска, но не бих я дала на Игинатора да я чете скоро (макар че му чета от нея вечер преди сън), защото създава твърде големи очаквания към тукашния Дядо Коледа. ХО – ХО – ХО.
В нея има и немалко храна – все пак е Прасоколеда! – като най-емблематичната е свинският пай, който всички оставят като почерпка за Дядо Прас, заедно с чаша вермут. Може би бих го тествала, но ми трябва още малко смелост. Книгата изобилства и от други авангардни угощения като свински глави и свински уши, или не толкова авангардни като туршия и боб. Аз съм почитателка на всички тези неща (все пак съм наполовина от Центъра на Вселената, Стара Загора и съм захранена със свински уши, а един от най-хубавите коледни подаръци, които съм получавала в живота си е от best book buddy-то ми Иван и беше свинска кожа!). Докато разсъждаваш по въпроса за хранителните ми вкусове, ще ти кажа, че все пак се спрях на (поредните) книжни кифлички.
Обожавам кифлички и винаги съм в търсене на нови варианти и пълнежи. Тестото от години го правя по една рецепта, която усъвършенствах с времето и рядко ме проваля (макар че и това се случва, без малко trouble не може). Много е важно при замесването брашното да е пресято и да го слагаме постепенно, чаша по чаша, за да не прекалим, защото връщане назад от твърдо тесто няма. Така кифличките ще станат прекалено хлебни, а не меки и приятни. Понякога слагам точно 5 чаши брашно, друг път 5 чаши и малко, стигала съм дори до 6 чаши, но рядко.
Това е така, защото не меря продуктите с везна и ако режа малко масло (125 г) от голямо масло (250 г) невинаги е точно по средата и може да има някой грам в повече или в по-малко, което да доведе до използването на повече или по-малко брашно. Рецептата за тестото може да видиш ТУК. Не по-малко важно е втасването – аз оставям тестото поне за два часа. Това, разбира се, зависи и от топлината – колкото по на топло втасва, толкова по-бързо ще стане едно дебело и красиво тестище!
Пълнежът в случая (очевидно) е със стафиди. Идеалният вариант според мен е да се накиснат за малко в ром и захар, или други есенции по избор. Аз реших да експериментирам и намазах всяка кифличка с лешников тахан преди да сложа плънката от стафиди – станаха още по-ароматни! Отгоре мажа кифличките с яйце и може да се потъсят със захар, ядки, крокан или каквото ти се стува подходящо. Опитах да сложа и стафиди отгоре, но при печенето не се получи особено красиво. Всички сладкипи пека в предварително загрята фурна на 180 градуса до готовост – когато станат златисти кифличките са за вадене от фурната, не е хубаво да се препичат.
